_Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила._ Препрочетох тази класика под формата на аудиокнига. Бяха минали поне 20 години от първия прочит и не помнех много от детайлите. Бях забравил колко е тъжна и как мъчно напредва човек, когато проследява мъките в живота на един случаен г-н Смит, който живее в тоталитарната държава Океания. Как се промива с джин "Победа" в почивките от това да фалшифицира старите вестници и книги, в които обещанията на Партията не са се изпълнили, а на всички е известно, че тя не може да греши. Помнех колко добре Оруел е описал бъдещето на Съветския съюз, за лъжите, тормоза, страха на хората. За постоянното следене, доноси, изопачаване на фактите и подменяне на историята, защото "който контролира историята, той контролира настоящето, а който контролира настоящето, той контролира бъдещето". За неистовите усилия на тоталитарната машина не само да подчини всеки жител, но и да го пречупи. Да го накара самият той да иска да бъде такъв, да не иска да се отърси от принудата, а да я желае искрено. Удивително е колко неща от уродливата комунистическа тоталитарна система е провидял Оруел. Също така ми направи впечатление как той е писал за бъдеще, отдалечено на 36 години напред от него, и сега, макар да сме на 41 години след това бъдеще, нещата в съвременна Русия не са мръднали въобще. Хора са арестувани и лежат по затворите заради един лайк, заради коментар, заради това, че държат празен бял лист - т.е. заради мисъл. Пак, или по-точно все още, царува двумисълта. Да искаш и мислиш едно, но да говориш съвсем друго, като се автоцензурираш още на ниво мисъл. Книгата е по британски пресилена и смела. И пак заради този риск тя успява да уцели и да предаде истинно толкова крайно изродили се форми на управление, които никой трезвомислещ човек не би допуснал, че изобщо ще просъществуват.

Шекспир има пиеса на име "Бурята" и в нея има чудовище, което се казва Калибан. Това го научих от Уикипедия след края на книгата, в която, изненадващо, понятието Калибан не се срещаше никъде. От супер яката корица на Артлайн пък можете да разберете коя е най-важната човешка фигура в този роман - Боби. При максимална краткост в книгата става дума за чудовище и марсианка-командос. С това искам да се обърна към другите автори и издатели - ето, вижте как се прави, толкова ли е трудно? Дали няма футуристични оръжия, нов важен спътник след Ерос, който да си изпати от ново проявление на протомолекулата, и реки от кръв? Джеймс Кори са сериозни типове, уважаеми братя и сестри. Основни неща, които са вълнували приматите през хилядолетията, могат да бъдат и достоверна движеща сила дори във футуристичен роман, който се развива ту на Ганимед, ту на Земята, ту из Пояса - идеализъм, алчност, любов, раздяла, саможертва, егоизъм, властолюбие, предателства, смелост, страх, страх, страх. „Войната на Калибан“ разказва за това какво последва след сблъсъка на заразения от протомолекулата Ерос с Венера. Как на Ганимед едновременно изчезна дъщеричката на Пракс и се появи черно чудовище, което разкъса и войниците не ООН, и тези на Марс. Разбира се, Джим и екипажът на „Роси“ пак бяха в центъра на събитията, но този път към тях се притуриха и Авасарала, и марсианската командоска Боби, за които авторите имат необуздани от нищо трезво планове. Една от фразите, които пробиха дупка в напоследък и без това прекалено порестото ми съзнание, е „гравитационен кладенец“. Не сте чели нищо от „Експанза“? Ако чак толкова ви мързи, поне изгледайте сериала.

Майкъл Конъли има много добро чувство за пулса на собствените си истории. Когато Бош вземеше да доскучава, вкарваше история за Холър, когато наближи време да го пенсионира, вкара в играта дъщеря му и Балард, а когато и това е малко - чисто нов играч. Нов характер, ново място, друг тип предизвикателства. Напоследък все повече се уверявам, че за всяка работа, но най-вече за обществената, има само едно важно изискване - да имаш верен морален компас, всичко друго са второстепенни подробности. И детектив Стилуел от остров Каталина е такъв човек, с принципи. Имал е разни перипетии в миналото и затова е изпратен да продължи службата си някъде встрани, да не пречи. Само че попаднал на остров Каталина, той намира място, което е точно като за него, както и млада мацка, отговаряща на същите критерии. Романът започва, когато шерифът се заема с тъпотията да търси главата на един бракониерски убит бизон, а в това време на пристанището намират труп на млада жена, увита в калъф за кливер и опакована с котва, за да седи мирно на дъното. С лилав кичур в косата. Като беладона, nightshade. Оказва се, че и приживе далеч не е била от тези, които седят мирно. Намесват се, разбира се, още няколко случая, които вървят паралелно, някои са във връзка, други - без. Има голяма картина, която в крайна сметка е посипана с много грехове като отвличане, изнудвания, корупция, убийства и самоубийства. Че даже и един убит бизон. Стилуел има толкова врагове, че ще е чудо да няма още сблъсъци между тях. А в представите ми остров Каталина вече е толкова прекрасен. Cielo azul. Оставям корицата без друг коментар. "Бард", срамота е.

Съвсем тъничка книжчица, но с много ценно съдържание - думите на един от първите радетели за европейска федерация, който действително е работил на високо политическо ниво за тази светла цел. Убеден федералист, който е изстрадал лично две войни и последвалите катастрофи, за да знае със сигурност, че един мирен договор често пъти не струва нищо. А мирът е универсална ценност, която трябва да бъде защитавана. Аденауер е първият канцлер на Германия и основател на Християндемократичната партия. Това му се случва, когато е вече на достолепните 70 години. И тогава се развихря политическата му кариера! Той е един от най-ярките защитници на идеята за обединена Европа, като с прости и разбираеми думи обяснява и доказва, че това е единственият път на Европа към траен мир, сигурност, благосъстояние и развитие. _Германският народ трябва да се ангажира с политиката, понеже само по пътя на политическото мислене и политическата зрялост той отново може да достигне до свободата и до съграждането на една нова, свободна Германия. Всяка политическа дейност минава през партиите._(1946 г.) _***_ _Средното съсловие - най-добрата преграда срещу превръщането на народа ни в маса._ _***_ _Възпитанието в средното и основното училище е по-съществено от предаването на знание. Но за възпитанието на децата на първо място са отговорни родителите, а не държавата._ _***_ _В историята има вечни закони. Един от най-важните закони е, че в историята правото си остава право. В историята след престъпването на правото следва наказание._ _***_ _Въпреки че е малка и въпреки своята военна слабост, Европа играе много голяма роля в тази борба, защото именно Европа е твърдината и източникът на западнохристиянския дух.  _ _Как изглежда положението в Европа днес? (1948 г.) Ако си спомните времето преди 45 години и си представите как изглеждаше Европа тогава, когато Германия бе най-могъщата сухопътна сила на континента, когато Франция и Италия бяха велики сили, когато Англия бе най-голямата морска сила и нейният флот бе по-голям от всички други взети заедно, когато Съединените щати все още бяха страна с дългове, когато заедно с Австро-Унгария целите Балкани и балканските страни бяха свързани със Западна Европа, когато в самата Русия все още не властваше изцяло азиатският елемент, а влияние имаше западноруският - и след това погледнете към днешна Европа, то ще разберете потресаващото падение. Ние сме обхванати от нова надежда за Европа и това е идеята за Европейски съюз, за Обединена Европа. Идеята не е нова, тя бе изречена още преди 100 години и след Световната война от 1914-1918. ... Сега изглежда, че това дело е направило могъщ скок напред в своето развитие с факта, че френското правителство официално е отправило молба към редица европейски страни да се създаде комисия, която да подготви европейски парламент._ _***_ _Нашите внуци ще жънат плодовете на онова, което решаваме днес._ _***_ _Единството на Европа бе мечтата на малцина. То стана надежда на мнозина. Днес е необходимост за всички нас. Единството на Европа, дами и господа, е необходимо за нашата сигурност, за нашата свобода, за нашето съществуване като нация и за всички нас като общност от духовно съзидателни народи. (1954 г.)_

Когато обявиха, че четвъртият сезон на сериала "Ричър" ще бъде по романа "Утре ме няма", реших, че няма за кога да се отлага, и той ще бъде част от списъка ми с прочитна литература за през лятото. Е, циганското лято. Добрата новина е, че Лий Чайлд (известен на паспортните служби като Джим Грант) продължава да пише интересно и романите му те държат до последно. Този специално е от 2009 е другата добра новина е, че в момента също изглежда някак актуален, или поне има някакви пресечни точки със събитията от последните години. В личен план Ричър продължава да бие, да го раняват, да бъде уреден с отзивчива полицайка, но като цяло се справя сам с цяла банда. По-важното от екшъна обаче, беше разкриването на случая. Какво се е случило и защо. Как - той и ние знаехме от първа глава - една жена се гръмна в метрото. Може ли три агенции да те гонят за едното нищо, заради флашка с една снимка? Макар действието да се развиваше почти изцяло и само в Ню Йорк с всичките му авенюта, спирки на метрото и помпозни хотели, приключенията и историите на героите, някои от тях истински, ме накараха да прочета повече за долината Коренгал, където са си патили повече или по-малко зловещо три империи - Великобритания, СССР и Щатите. От кого? Ако не познавате историята, няма да повярвате - от едни мършави фанатични козари. За пореден път се уверих, че заглавията и кориците на тази поредица нямат никакво значение, нито можеш да ги запомниш, нито идеята им е била да ти говорят нещо. Важното е авторът да пише като часовник и всяка година да има нов роман за Ричър. Ричър е класа, макар понякога да прави тъпанарщини и да не разбира грам от компютри и всичко свързано с тях. _Най-хубавото сбиване е онова, в което не участвате. *** Сервитьорката донесе кафето и известно време мълчахме. Не бързах — давах му време да осъзнае действителността малко по-добре. Психолозите от семинара твърдяха категорично, че коефициентът на интелигентност на хората, току-що научили за загубата на свой близък, е колкото на лабрадор. *** В „Делта Форс“ има много мъже, които могат да стоят будни цяла седмица, да изминат пеша двеста километра и след това да свалят с изстрел топките на мухата цеце, но й липсват хора, които правят разлика между шиит и термит. *** Храненето в ресторант във Вашингтон рядко трае по-малко от час и повече от два. *** Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи. *** Ходенето пеша в града е много по-удобно от шофирането, независимо кой си. *** Политиката е минно поле. Лошо, ако го направиш, лошо и ако не го направиш._

Когато обявиха, че четвъртият сезон на сериала "Ричър" ще бъде по романа "Утре ме няма", реших, че няма за кога да се отлага, и той ще бъде част от списъка ми с прочитна литература за през лятото. Е, циганското лято. Добрата новина е, че Лий Чайлд (известен на паспортните служби като Джим Грант) продължава да пише интересно и романите му те държат до последно. Този специално е от 2009 е другата добра новина е, че в момента също изглежда някак актуален, или поне има някакви пресечни точки със събитията от последните години. В личен план Ричър продължава да бие, да го раняват, да бъде уреден с отзивчива полицайка, но като цяло се справя сам с цяла банда. По-важното от екшъна обаче, беше разкриването на случая. Какво се е случило и защо. Как - той и ние знаехме от първа глава - една жена се гръмна в метрото. Може ли три агенции да те гонят за едното нищо, заради флашка с една снимка? Макар действието да се развиваше почти изцяло и само в Ню Йорк с всичките му авенюта, спирки на метрото и помпозни хотели, приключенията и историите на героите, някои от тях истински, ме накараха да прочета повече за долината Коренгал, където са си патили повече или по-малко зловещо три империи - Великобритания, СССР и Щатите. От кого? Ако не познавате историята, няма да повярвате - от едни мършави фанатични козари. За пореден път се уверих, че заглавията и кориците на тази поредица нямат никакво значение, нито можеш да ги запомниш, нито идеята им е била да ти говорят нещо. Важното е авторът да пише като часовник и всяка година да има нов роман за Ричър. Ричър е класа, макар понякога да прави тъпанарщини и да не разбира грам от компютри и всичко свързано с тях.

_Парите разведряват човека._ Това е дебютният роман на някой си Скот Линч, с който той изведнъж добива голяма популярност през 2006. Чуйте само мелодията на заглавието - "Лъжите на Локи Ламора". Не ви ли звучи вълшебно? Веднага прави впечатление колко усилия е положил авторът да развие интересна и различна вселена, с оригинални географски понятия, гилдии, религии, дори календар и летоброене, с намеци за история, която ни става неудобно, че не помним. Не знам дали е някаква мода във фентъзито, но отново ("Песен за огън и лед") има подробни описания на това как се обличат героите и детайли от кулинарията на този свят. А това, за което всички майстори често опяват - да има интересни герои, вече е нещото, което се добавя и прави разликата. Локи обича да лъже. Той така диша. Очите му шарят, сърцето му бие, умът му щрака. Измисля схеми, увлича се, понякога и без причина, и играе роли с лекота. Безобиден ли е? Не сме сигурни. Рискува ли нещо или играе на сигурно? Думата сигурност я има някъде в речника му, но на рядко отваряна страница. И така е още от първите му дни на сираче, осиновено от гилдията на крадците, но и през годините му на възрастен, когато дава тон на другите сираци. И пак да се върна на света, в който се развива всичко, защото той провокира и изкушава. Иска ти се да знаеш за нещо, за парите, за забавленията в този град, за богатите и бедните, за греховете им. За престъпниците и благородниците. Има някакъв полъх от чара на средновековни италиански градове-държави, алхимия, която е поела по много странни пътища, и малко, но пък доволно зловеща магия. Да го оприлича на друга книга - не мога. Да го препоръчам - длъжен съм. _Смятайте вършеното от нас за, хм, нещо като таен данък за благородниците, които притежават повече пари, отколкото благоразумие. __*** __Каже ли ти някой, че навиците умират трудно, Локи, да знаеш, че те лъже - те като че никога не умират! __*** __Странно, колко лесно се постигаше власт само с малко нагла простащина._

"Левиатан се пробужда", както вече сигурно знаят всички, е първа част от епичната фантастична  история на Джеймс Кори, която веднага след излизането си през 2011 е номинирана за "Хюго" и "Локус", а малко по-късно дава началото на супер успешен сериал по поредицата, наречен "Експанзията", и продължил да се радва на забележитлна популярност в рамките на шест сезона (засега). Това, което може би не знаят всички, е, че Джеймс Кори е псевдоним на двама писатели, които пишат заедно. Казват се Даниъл _Джеймс_ Ейбрахам и Тай _Кори_ Франк. Някой може да каже, да бе, много оригинално са го измислили, няма що, и ще сгреши. Не знам къде е тайната на успеха им и дали е в това, че два мозъка са работили едновременно по едно и също нещо, но резултатът от труда им е меко казано фантастичен. "Експанзията" е от онези четива, които изникват, за да те опровергаят, точно когато си кажеш, че вече не се пише интересно, няма изненади, няма ново, всичко вече е разказано. По-маловажното, но и донякъде дразнещо нещо е, че "Левиатан" не печели никоя от наградите, за които е номиниран. Историята проследява премеждията на екипажа на малък кораб, който става свидетел на чудовищно престъпление. На фона на личните им проблеми и перипетии, които следват лавинообразно, научаваме, че хората вече са се разселили, напуснали са пределите на Земята и са заживели тук-там, но все още не и сред звездите. Марс е солиден като технологии, оръжия, наука, астероидният пояс и външните планети добиват много ценни суровини и културно и дори физически се развиват по по-различен начин, Земята все още държи на нокти някакво лидерство, но все пак радикална промяна няма, трансхуманизмът не се е случил. Докато в един момент нашите симпатични, но и много принципни смотаняци не откриват нещо, което даже не могат да разберат какво е. Паралелно върви и лека криминална нишка, военна, и разбира се - философска. Кои са нещата, които ни ограничават, кои са тези, които ще запазим, и с какво човешко трябва да се разделим, ако искаме да стигнем звездите? А като ги стигнем, какво ще заварим? Ако по някаква причина все още не сте го чели това, няма да сгрешите, ако го направите. Това е книга/поредица явление, едновременно страшно приятна за четене, и в същото време много значима като послания, а вярвам и като влияние, което ще окаже върху фантастиката като цяло. пп Прилагам корицата на "Артлайн", а не тази на "Бард", защото първата поне намеква за нещо, има стил и естетическа стойност.

Още една порция шпионски дела на сакатулниците от Блатната къща, след като се нормализирах от първоначалния възторг. Ако не помните какво се случи във втория сезон на едноименния сериал, това е периодът, в който Джак Ламб насъска хората си по дирите на спящи руски шпиони от едно време (т. нар. цикади), Ривър беше пратен под прикритие в смотано селце, Паяка реши да се прави на вербовчик сред руските вагабонти, а Мин просто го пречукаха. Да, съжалявам, ако съм издал нещо неприятно. Но четейки такъв бисер, човек попива и по нещо от героите, а непукизмът на Джак Ламб има склонността да се просмуква под вратите като неприятна миризма, която не можеш да спреш. Пак да кажа, че тази книга се продава за 5 лв (или 2,56 от европейските пари) и поглъща човека до степен да го заболи кръста от лежане/четене. Оригинален стил? О, да! Интересни герои? И още как! Имат си описания на езика им, на мислите, на действията, как изглеждат, какво носят, какво си мислят другите за тях... Мама му стара, накрая дори руснаците си го получиха! А дългите сравнения, които измисля Мик Херон, могат да съперничат и на Стивън Фрай. Би ми се искало да кажа, че заглавието е заради саможертвата на Мин, но всъщност той макар и добър по душа, си беше доста смотан и в никакъв случай лъв. То идва от детската игра, в която всички се преструват на умрели и безвредни, докато някой от преструващите се изведнъж не скочи и не нападне. Какво да нападне ли? Ами каквото си поиска, би могло да бъде и лондонското сити, код "Септември". А би могло и да не бъде.  _... Луиза не успя да разчете интонацията му. Най-вероятно беше почтителна. Но се почувства като в Ню Йорк, където хората те питаха колко е часът с тон, който предполагаше, че си ударил майка им._

Нийл Геймън продължава да разказва истории за Господаря на сънищата. В този том няма от нишката, в която Господарят събира изгубените си артефакти в опит да възстанови властта си. Тук има случки с хора, полу-богове и животни, които прибягват до услугите му, а той е представен по-търпелив, добър и мега справедлив. Завършекът на книгата вероятно е по вкуса само на най-големите фенове на автора, защото там е публикуван в текстова форма оригиналът на сценария на историите. На английски. 39 страници. Колкото и да е ок комиксът, за мен продължава да е неясно преклонението на доста хора, които четат много фантастика, пред творчеството на Геймън. Особено пък пред този комикс. Не мога да кажа, че е посредствен, но определено не е и нещо, което ти взима акъла, нито като истории, нито като начин на рисуване. Не знам, ще потърся някакви чужди тълкувания и разяснения в опит да реанимирам мотивацията ми да продължа да го купувам и чета това. Но по-нататък.

_Моят дом е моята крепост._ "Къщите още говорят" е особена книга по много показатели, пак по същите тя е и много обикновена, свойска. Първото защото е луксозно издание, гланцирана хартия с цветни снимки на почти всяка страница, а в текста се мяркат архитектурни термини като сецесион, фронтони, капители и балюстради, които биха могли да стреснат някоя по-семпла душа. Второто е защото има картинки на къщи, а хората от най-малки обичаме да си играем "на къщи". Книгата е продължение на вече издадена една такава, която разглежда стари красиви къщи из разни краища на България и разказва кой ги е строил, по чии планове, каква е била съдбата на хората, които са решили, че имат нужда да живеят не просто в кутийки, а имат потребност да изразят и друга своя страна, чрез фасадата на къщата, зад която ще мине животът на семейството им. Това са били в повечето случаи хора с добри финансови възможности, а периодът обикновено е периодът на разцвет на българските градове между двете войни. Много пъти съдбата както на къщите, така и на собствениците им не е никак весела, но както се вижда и от книгата, дори и след най-тъмните времена, къщите остават, за да напомнят. Книгата получих с много мило посвещение като подарък от авторката, която ме откри, много изненадващо за мен, на едно обществено събитие, а аз потънах в земята от срам, че не се сещам нищо за нея. Както често се случва с неочакваните и непотърсени подаръци, книгата беше поизбутана от други, които за момента страстно исках да прелистя, по възможност веднага. И ето, че след повече от половин година слушам епизод от любимия ми подкаст "Бележка под линия" на Стефан Русинов, където той си говори с преводачката Мариана Екимова-Мелнишка (тя е превела „Портокал с часовников механизъм“, "Птиците умират сами" и Хари Потър!!!) за новия превод на "Анн от зелените стрехи", а и за други преводачески неща. Изключително интересен епизод! С много шеги, много познаване и познание, лек и непринуден разговор, коментари на преводачески решения, с много имена на авторитети, по време на който в главата ми започна да мъждука някаква стара лампа с нагоряла фасунга. Ами че аз тази дама съм я срещал и имам книга от нея! Така започнах да чета книгата със съвсем друга нагласа и настроение. Надявам се такава да я видите и вие, да усетите отдадеността, вниманието и грижата. Защото хубавите стари български къщи имат значение и те продължават да говорят. Можете да чуете авторката и по БНТ за същата книга.

Йоса Бусон е своеобразен наследник на Башьо, който поема щафетата на хайку майсторството от основателя на жанра в началото на 18-ти век. За неговите хайку казват, че не са чак толкова вторачени в природата, че е кабинетен поет, а не съзерцател. Макар за моето око засега по-приятни сякаш да са тези тристишия, които са по класическата формула, защото веднага мога да си представя как авторът се е оказал неволен свидетел на нещо удивително, което е успял да ни предаде в характерния телеграфен стил, по-различният подход на Бусон също генерира изключително приятни картини. Голямо удоволствие е усещането (дори и да е илюзорно), че си видял същото, което и той, че си почувствал същото, каквото и той. Бледа луна - жаба размъти небето и водата. *** И аз ще умра, ще обрасне с треви и моят гроб. *** Студена луна - прислужник в храма цепи дърва. *** Стар кладенец, тъмен плисък - риби ловят комари. *** Безкраен ден - върху моста почива си фазан. *** Цъфнали круши - жена чете писмо на лунна светлина. *** Каква наслада! През лятна рекичка със сандали в ръцете. *** Изворна вода - каменоделец охлажда длетото.

Историята за Господаря на сънищата се сдобива с още повече подробности. Книжката е по-дебела, случващото се става по-разбираемо, което е приятно. Отне ми време да се съсредоточа и да схвана защо е наречена Куклена къща и като цяло ми хареса. Но не прекалено, не страстно много. Приятно ми е да я чета, но не ме грабва. Вече не си спомням дали и с първия том беше така, но постепенно се оформя впечатлението, че това не е моят комикс. Което няма да ме спре да не прочета и третия том, най-малкото, защото вече си го купих.:) Както вече знаем, Господарят на сънищата вече се завърна и се зае да си навакса с пропуснатото. Набави си някои отнети артефакти, а в този том се справи и с един нововъзникнал Вихър. Всичко това обаче беше на един тъмен и неприятен за мен фон. Мрачни люде, извратени убийци и мъчители, на които не виждам смисъл да им се прави реклама дори под формата на това колко са зле. Да, имаше някаква поука накрая, уж всички си получиха заслуженото, но като цяло никак не ми се занимаваше с тях и отклоненията им. А какво стана с младото русо момиче със специалните сили? Ами... нищо не стана - накрая вече не беше чак толкова млада, не беше и руса, а пък силите май напълно изчезнаха. Накратко, май нямаше запомнящи се греои, които са интересни и ти пука за тях.

Никога не бях чел или имал комикс от известните, от Marvel или DC. Но понеже съм фен на филмите за Пазителите, а тази книжка беше с голямо намаление, набавих си я, за да почерпя вода от извора. Изворът се оказа малко по-разочароващ от очакваното и ми е неудобно, че не мога да кажа, че историята изглежда разводнена (нали вече я нарекох вода от извора). Сюжетът е сравнително плосък, няма особени изненади, в началото нашите ги бият, после те връщат повече бой, лошите губят, Куил се уволнява от императорството. Има обаче смущаващо количество сцени, в които някой бие някого. Физически го блъска с юмруци. В космоса, по разни планети. Което не е причината, поради която се кефя на гласовете на актьорите във филмите, цитирам яките им реплики и слушам саундтрака на рипийт. Филмите са друга бира. Както и да е, накратко, повече не бих си купил от този комикс, ако ще и по 50 стотинки да ми го дават. пп. Имаше и някои положителни неща, като например готини герои, които още не съм виждал във филмите, а бих искал. Например Кити.:)

Преди няколко десетки години, когато прохождах като читател, никак не ми се четеше плътен текст без действие в обем от стотици такива страници. Напоследък - също. Лечението, което си предписвах и тогава, и сега, бяха качествените комикси. Благодарение хвалбите на Пресли, сега това се оказа първата книжка за Блексед. Разказите в картинки са много особена категория забавление, а както се твърди и най-старата - още по стените на пещерите на неандерталците има разказани истории. Историята на Блексед е по-нова - криминале с главен герой детектив-котарак, който е малко чандлъровски, малко ноар, малко като себе си. Абе много е як! Испанците, които са автори на комикса, са направили всички герои с тела или поне глави на различни животни и така дори без да ти разказват неща за тях, ти си съставяш мнение за характерите им, или най-малкото дали са от добрите или от лошите. Комиксът е нарисуван много яко, кадрите, гледната точка, как върви историята, екшъна, всичко е топ. Обезателно ще си набавя и останалите истории за Блексед. А като нищо и да изгледам пак Син сити...

Не подозирах, че Кестнер е писал стихове, а книгата получих като подарък от човек, който знае колко обичам произведенията на чичо Ерих. Книжката е от онези произведения от зората на 90-те, когато на пазара е било възможно да се появи на практика всичко. Може да е тънка като тетрадка за контролни, да струва 1000 лв и да ти поднесе нещо познато по дух и напълно ново като форма. Следват малко цитати, които не са представителни, просто ми грабнаха вниманието по разни причини. В крайна сметка аз дори не харесвам особено поезията, за Кестнер обаче съм готов на всичко.:) _Дойде мира и тежка криза в Лайпциг връхлетя ни. Започва тя бюра и борси бързо да обръща. Боравех малко с политика, Кант и млади дами. В неделите валеше и оставах сам във къщи._ _***_ _"Развитието на човечеството"_ _Подскачаха хората със зверовете,_ _същински маймуни, космати и грозни._ _Подмамени слязоха от лесовете,_ _заляха с асфалт и бетон градовете,_ _животът потече в къщи луксозни._ _- - -_ _Така с помощта на ума и устата_ _преброди прогресът напред вековете._ _Но взрем ли се ние добре в съществата,_ _ще видим отново картина позната_ _- маймуните стари от лесовете._ _ _ _***_ _ _ _Да бягаме далеч от фабриките сиви! Ще има място някъде за нас в света. Да идем гдето си шептят треви сънливи, плетат чорапи паяците работливи без дребни грижи и човешка суета._ _***_ _"Малко соло"_ _Останеш ли сам, туй е болка голяма, но лошо боли самотата на двама._ _***_ _Унесена от сън в прегръдката му крепка, девойката заспива и бавно спуска клепки. Ликът ѝ е щастлив, но някак малко бледен. А момъкът е млад и още много беден. През горския листак на юг пое наслука да търси по земята щастливата сполука._

Мацуо Башьо е бащата на хайку, той е поетът-основател на жанра още някъде през дебрите на 17-тия век. Роден е през 1644 г., живее само петдесет години и казват, че още приживе е станал кумир на стотици хиляди читатели. Сега спрете и се замислете над историческия контект на предишното изречение в световен мащаб. Да имаш дори и "само" сто хиляди почитатели през 1600 и някоя си година, означава, че дори и в тези древни времена в Япония е имало огромна маса грамотни хора, от които само част са чели и харесвали поезията на Башьо. Влиянието му дори и след смъртта му е толкова мащабно, че се твърди, че през 1806 г. императорът го нарича Божество на летящите звуци. Шинто и дзен. _Портрет на поета от края на 18. век._ _Ранно утро  – _ _камбанен звън блуждае_ _сред мъглите._ _ _ _Онзи облак_ _вест за среща  _ _от мълнията чака._ _ _ _По нищо не личи,_ _че близка е смъртта им  – _ _песен на цикади._ _ _ _Лястовичке,_ _калта за гнездото_ _не пускай в моята чаша._ _ _ _Овчарска торбичка!_ _Край плета_ _цъфнала е тя свенливо._ _ _ _Есенни дъждове  – _ _излизам и пътник_ _вече е моето име._ _ _ _Пъдпъдъци  _ _пеят в здрача  – _ _за ястреба е тъмно вече._ _ _ _Посеви с елда  – _ _белеят се смътно_ _под лунния сърп._ _ _ _Час за раздяла  – _ _като облаците надалеч_ _отлитат дивите гъски._ _ _ _Пролетен дъжд  – _ _пътека сред тревите_ _и пелин край нея._

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието. Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило. Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив. Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. _Не сме любими никому._ _ _Никой не ни обича._ _Никой не иска да се обединява с нас._ _***_ _Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен._ _

_Важната дама и лекото момиче са сестрички._ Захванах книгата преди година или две, защото я открих в аудио формат. Тогава слушах много такива помежду друга дейност, която вършех, без да се замислям. Тази обаче ми се опря. Не беше приключенска, а биографична, макар целият живот на Джек Лондон да си е едно шеметно приключение. Тази разказва за опита му с пиенето през целия му живот - като моряк по пристанищните кръчми, като обикновен работник, като златотърсач, писател и интелектуалец. За това какво алкохолът ти взима, защото другото, че дава нещо, си е чиста илюзия. Книгата е доста... не весела. Трудно е да се повярва колко нещо може да постигне един младеж с толкова труден старт в живота само с воля, труд и упоритост. И то въпреки пагубното влияние на алкохола. И пак да изглежда истинско, защото Джек Лондон разказва толкова интересно и убедително, че няма как да не му повярваш. Страшна е неговата история, свирепа, очарователна и в същото време винаги ме натъжава. Винаги изпитвам едно чувство на жал, че такъв човек е трябвало да може да поживее още, защото е имал още много да твори. Качествени неща, смислени произведения, вълнуващи и истински истории. Но понякога в живота става така, че тези, които горят най-ярко, най-бързо прегарят. Не знам как става така, но нямам насита от неговите произведения вече повече от трийсет години. Не усещам за тях да има неподходящо време или възраст, обичам ги и досега по същия пламенен начин, както и като ученик. _Благодарността е черта, свойствена на човешката природа. Когато такъв човек спечели пари, можете да бъдете уверени, че част от тях ще отиде на тезгяха, в касата на оня, който му се е притекъл на помощ._ _***_ _Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като „Атлантически месечник“, правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в „Космополит“ и „Мак-Клюр“, отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя._ _***_ _Жените са истински пазители на расата. Мъжете са прахосници, търсачи на приключения, картоиграчи и в края на краищата винаги жените ги спасяват. Едно от първите химически изобретения на мъжа е алкохолът и той не престава да го произвежда и пие до наши дни, но не е имало ден, когато жените да не са се борили против пиянството на мъжете, макар че никога не са имали възможност да вземат против това някакви решителни мерки. Щом жената получи някъде право на глас, тя най-първо затваря кръчмите. Мъжете и след хиляди поколения няма да се решат да направят това по своя инициатива. Със същия успех би могло да се очаква от морфинистите да забранят продажбата на морфина._ _Жените знаят, че за пиянството на мъжете те са заплатили с неизброимо количество пот и сълзи. Вечно загрижени за расата, те ще вземат мерки да опазят своите бъдещи синове и дъщери, бъдещите жени и сестри на тези синове._

И този бисер ми артиса от едно пътешествие в чудна компания до остров Крит. Седмица там кара човека да се нормализира, както стомана, която е тормозена с твърде много температури и напрежения. Но както и да е, започнах книгата, ала не я довърших, и тъй като сега ме е обзело настроение да разчиствам стари бакии, седнах и я прегазих докрая. Може да сте я чели, може да сте гледали стария известен филм, но ако не сте, книгата разказва за наблюденията на сравнително младия, богат и с романтични представи за света малко вятърничав автор, малко дървен философ, който наблюдава своя стар работник на име Алексис Зорбас. Грък, бандит, пияница и непрокопсаник. Залита по жени, мързел, побойник и пройдоха. Или както казва авторът: "Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах." Авторът придобива малка мина за въглища на остров Крит, а Зорбас се очаква да е негова дясна ръка, надзирател и организатор на добива. Дали от дистанцията на времето, т.е. че вече не се смятам за млад, дали от това, че този тип романтично опиянение и преклонение пред чара на натуралните и близки до земята люде никога не ми е било присъщо, книгата не успя да ме грабне. Да, интересна ми беше, не прекалено, интересни ми бяха хората, земята на Крит, времената, но не и разсъжденията, които прелитат през вятърничавата глава на автора. Всичко изглеждаше много близко и балканско, за да ми е екзотично и запленяващо. Не знам, може би времето за четене с очароване на тази книга е отминало. И моето, и общото. А може и да греша. Вие я пробвайте, пък си решете лично за вас. Подозирам, че ще се хареса на твърде много българи. Защото все пак книгата се занимава с най-универсалните неща, които са вълнували всеки сапиенс през вековете - любов, храна, вино, работа, религия, творчество, страст, смърт, защо. _— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето. __За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът._ _***_ _— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!_ _***_ _— Ще ти кажа нещо, началство — рече той, — ама не ми се сърди. Натрупай накуп всичките си книги и ги запали. И тогава, кой знае, не си глупав, добър човек си… Ще можеш и ти нещо да разбереш!_ _***_ _— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено!  _ _***_ _— Брей, каква машина е човекът! Туряш ѝ хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят._ __

От датите под стихотворенията научих, че Байрон е творил в началото на деветнайсти век. От темите, които са го вълнували, някои ми бяха интересни, други - не чак толкова. Имаше няколко стихотворения с имена на жени, по които явно много си е падал, други - посветени на родината, на местата, където е пораснал, на волния дух, на свободата. Имаше и някои твърде отлвлечени и общи, в които не личеше конкретен повод или човек със заслуги за написването им. Имаше и цял цикъл за еврейските земи и хора, от което съдя, че Байрон, както много други поети, е писал за всичко, което го развълнува силно. Не съм се интересувал особено от живота и творчеството на Байрон и попаднах на стихосбирката по-скоро случайно. Търсех поетичен превод на стихотворението  "They say that Hope is happiness", което обаче не открих никъде, а ми трябваше, за да приложа две строфи от него като завършек на един фантастичен разказ, който превеждах. Както и да е, не открих стихотворението и в тази книжка, която си купих специално за целта, но поне я прочетох и се обогатих с байронщини. Прочетох в Уикипедията за бурните му връзки, за това как е блуждал и бягал насам-натам, за общественото неодобрение, как умрял безславно, когато опитал да се присъедини към борбата на гърците за свобода. Спомням си как преди много години при една екскурзия из Гърция гидът ни показа мраморна колона на нос Сунио, на която Байрон издълбал подписа си. Което ми се видя странно, малко егоистично, нахално и безотговорно. Но може би много поети са така - невъздържани и импулсивни, вероятно това и трябва, за да пишат стихове. Дали бих го препоръчал? По-скоро да, особено стиховете му за Шотландия, например "Лох-на-Гар". От него научих, че Каледония е старото име на Шотландия. Вече проучвам маршрути за изкачване на тамошните планини. _Умрелите се будят - как да спя? Пшеницата узря - как да не жъна? Тирани властват - как да ги търпя? Не спя - в постелята ми сякаш тръни. Тръба звучи в слуха ми всеки ден, отеква в мойта гръд..._

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени." Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг. Ще завърша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени." Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг. Ще заъврша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Тази книга е най-специалната от всички, които прочетох миналата година. Четох я даже няколко пъти, защото по стечение на обстоятелствата се оказах съучастник в създаването ѝ. Вероятно вече съм надул ушите на всички близки и приятели с истории за Събо, но житието му се оказа толкова интересно и важно, че май нямам право да спирам, повече хора трябва да научат за него. Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше... Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият. Съвсем накратко защо. Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1900 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още... Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.

Получих книгата като подарък, без да съм я търсил. Междувременно се оказа, че тя е спечелила наградата "Роман на годината", което не ме учудва. Припомних си защо харесвам как пише Захари Карабашлиев и какви интересни образи на интелектуалци създава. Колко достоверна изглежда войната му, а грижите и разговорите му с малко дете - не чак толкова. Направи ми впечатление как по някои неща сюжетът наподобява "На западния фронт нищо ново" - младежът, който е натъпкан до козирката с идеализъм и патриотични чувства от обаятелен преподавател. Бърза да отиде на фронта, пада още при първата битка. Подсети ме и защо отбягвам да чета български автори - основно заради фиксацията им към миналото. Да, то е интересно и важно, и Тракия, и Добруджа са, но не съм убеден, че България и аз имаме нужда от все повече минало. Защо не пробваме за разнообразие да се съсредоточим върху настоящето, в което всички живеем в момента, или пък върху бъдещето, което ще стане настояще още утре? Те са истински или ще бъдат, а миналото е само една тъжна проекция на ума. Него сега го няма и никога повече няма да го има. Книгата е доста добра и за нея много ще се говори.